Житен режим по Петър Дънов

Имам аз една прекрасна новина, Огнена храна ще си подари една благина.

Житният режихме да направим и от лоши мисли ний да се избавим.

Същото храма наш ще позачистим, за да можем също чистико да мислим,

болестите ще натирим здраво и телцето ще направим ний кораво.

Я сега кажете вий кои сме ние трите енергии?

Има една приказка: човек и добре да живее, все някога се жени. Та и аз така 🙂 Спокойно, народе! Не съм се заженила. Просто ще перефразирам изказването – човек и добре да веганства, все някога ще направи житният режим по Петър Дънов.

Сега ще ви разкажа как стигнах аз до него, а през 10-те дни ще ви държа в течение как и дали изобщо настъпват някакви промени в мен – в тялото, мислите и душата ми.

Последните години, Житният режим на Дънов доста нашумя. Но от целият шум, до мен достигаше само „отслабване“, „отслабване“, „отслабване“... Тези от вас, които ме познават, че тази дума при мен има обратният ефект – бягам далече. Винаги съм била доста кльощаво дете, после фина девойка, а сега съм и слабичка жена 😉 За протокола, имам намерение да си остана жена дори и като стана на 87 години 🙂

Та слушах аз за житният режим и си мислех, че не е за мен. Докато един ден не прочетох следното: „Шепичка любов, шепичка лекота, шепичка изпълнена с магия и добрина ... Преди 6 години чух и опитах за първи път Колективния Житен режим на Учителя Петър Дънов и още след първите 4 дни усетих уникалното му въздействие... и благодарях. Благодарях с цялото си същество за енергията, която изпълваше всяка клетка в мен.
Блестях, Летях и отново Благодарях!”

Брей, казвам си, тука има нещо. Не за друго, ами мацката, която сподели горното я познавам и знам, че не се лигави. Турнах аз един лайк, добавих едно на ум и продължих да си чопля на компа. По едно времеу дзън! дзън! и фейса дзънка... И аз нали съм любопитна – веднага да видим кой се е отчел. И какво да прочета...“Изчистих не само тялото си от ненужни тревожни мисли, но и душата си от натрупана негативна енергия на недроброжелатели. Благодарна съм, че съумях да се докосна до това чудо и душата ми се изпълни с още по - голяма светлина на обич, топлина и всички красиви чувства. Доста хора се заблуждават, че имало общо с постенето. Не. Няма как да се обясни. Трябва да се изпита. И през целият режим се молих и благодарях за всичко. Тази година смятам отново да го направя.“ (друга мацка)

Ей, тогава вече не издържах! Попрочетох доста за житният режим и се окааза, че целта му е доста по-различна от отслабването. Значи ме интересува! Освен това ме и заинтригува.. Попрочетох аз, върнах се и прочетох отново думите на двете мацки, силно ме впечатли информацията тук и така се отбелязах в списъка на чакащите за Дар Лимец. Отпървом реших, че понеже съм изпуснала срока, може и да не ми пратят, но на 08.02. – хоп! Мейлче – можете да вземете вашето пакетче с Дар Лимец от пекарната The Art of Love.

Втори добър знак... Там съм!

Взех си аз пакетчето, споделих на Готина Мацка-1, че съм на линия и ежедневието ме завъртя. Опитвах се да си създам нагласа, но все нещо се случваше – я работа, я кучета, я драми на този, я оня мрънка, трети ме ядосва, четвърти ми се качил на главата... пък и на йога взех да ходя (при Готина Мацка – 3), че малко да се разтегна и да се раздвижа. Лудницата пълна, особено на 14.02 – болница, мотане, кучки, пазар, зъбар, чакане, носи мебели, айде ги закарай до другия край на София, айде обратно на първия край, където кучки, приготвяне на всичката налична стъклария от нас и в 19.30 благополучно съм в  началото на Парк Витоша. Тъмно е... като в планина. Звездите – прекрасни. Боровете – огромни и тихи. Кучките хващат по пътеката (още се чудя как я виждат в тая тъмница, ама нейсе – кучки са!). Другият въпрос, който подскача в мен като котка върху горещ ламаринен покрив е, как така знаят къде отиваме?! Не можах да ги настигна и да ги питам, а после забравих. Хващам след кучетата по пътеката, а челника ми като История Славянобългарска – свети със силата на свещичка. Батерия на телефона – 5%. Добре, че имаше да стигна до чешмата на неговото фенерче, че иначе по заледената пътека можех да стигна до бул. България напряко през гората. Добри хора са наръсили първата и забележете – равната част от пътеката с пепел от печките. Но стръмната част беше заледена и непосипана. Може пък и пепелта да се е свлякла надолу. Едвам ходя и се моля на сви богове да не се сурна надоле измежду борчетата. Стигам чешмата, напълвам си бурканите и бутилките и газ обратно. 20 метра преди да изляза на улицата, ме озарява мисълта, че съм станала кифла и решавам да спра фенерчето на телефона. Челника си взе заслужена почивка още на отиване ;). Правя две крачки и дръъън! Аз на земята, а бутилки и буркани дрънчат. Кучките пристигат веднага – сеир им се догледало, а аз като Евгени Плющенко на млади години не, ами още по-зле – ръце, крака навсякъде под тежестта на торбите с пълните съдове. В този момент ми минава предателската мисъл да спра да приключенствам, но набързо я отпъждам! Нали ще имам само готини мисли. Ставам с триста зора и последните метри ми отнеха 7 дълги минути, изминати почти стъпало пред стъпало...

Пътят не винаги е лек, но винаги е приятен, когато е твоят собствен път.

Реших да разходя кучките в началото на парка. Без челник и телефон. Не го правете! Натоварих ги в Спас и газ към Боянската църка – парк, цивилизация, няма да си потроша краката. Кучките доволни, аз доволна, паличе към нас.  

Всичко е наред и вече сме си дома. Пълните съдове са наредени, термоса е наличен, а аз отворих торбето с лимеца, за да видя подаръчетата. Нарочно изчаках до деня преди започването на режима 🙂 Харесва ми положителната енергия, която моето очакване придава допълнително на подаръчетата. Много топло и приятно става на душата да видиш толкова голям жест скрит в тези малки дарове направени с любов и от сърце...

Най-много ме впечатли орехчето. Толкова малко, а толкова силно. И го свързам с много приятен спомен от детството. Един ден отидох на село и дядо ми (лека му пръст!) ме чакаше с нетърпение. От вратата, ме подкани да отида с него и да видя какъв подарък ми е приготвил. Бях дете и с пренебрежение си помислих какъв ли подарък може да ми е взел от село или пък от околните села?! Много го обичах и тръгнах след него. Излязохме през малите врата (така в северозападна България казват на задните стълби към двора), и тръгнахме през двора. Учудих се, когато излязохме от двора и хванахме по утъпканата от каруцата пътека между двора и дола. Лека полека стигнахме до края на двора на дедо Зано. Къща и видня отдавна нямаше, но пък бяха останали един огромен орех и една стара като света круша. Когато застанахме под ореха, дедко прихвана с една предварително подготвена пръчка един от клоните и ми откъсна 2-3 големи ореха с думите: Ето, дедко! Тези съм ги пазил специално за теб. Очите му светеха, а аз макар и малко разочарована се зарадвах. Тогава беше най-щастливият дядо на света. А аз още си дъвча топките, че съм била такова дете идиотче и съм очаквала „истински“ подарък. А орехите бяха прекрасни. Огромни, пресни, вкусни и дарени с много любов. Не ми трябваха много години, за да разбера, че това е бил най-хубавият подарък.  

Нямам търпение. Да дойде утре. Да започна. Да опитам. Да се изчистя. Тялото ми е чисто, но не мога да кажа същото за душата и съзнанието ми...  Май, май, обаче и без да е започнал режимът, очистителното действие е налице. Споделих нещо, от което ме е срам, излях си душата, поплаках си и сега ще почакам да ми олекне.

Прочистващото действие не спира дотук. Странно е, но съм жадна. Много жадна. Решавам да пия от изворната вода. Толкова ми се услади, че за има-няма два часа изпих литър от нея. Наистина е много вкусна.  

Повече за Житният режим можете да прочетете тук, тук и тук. А аз отивам да си измия хубаво ябълката, да си накисна лимеца и да си приготвя орехчетата за утре.

БЛАГОДАРЯ!