Започнах съзнателния си живот като страстен почитател на месото. Почти всякаво и под всякаква форма. От малка си приготвям храната. Започнах готварската си кариера със салати и по-точно шопска салата с кренвирши. Не съм сигурна, че бях наясно какво се случва със животните в кланниците. Изнизвах се от къщата всеки път като колеха прасе или яре на село, но не отказвах прясно свинско с лук или пълнено яре на фурна… Беше ми много тъжно, но навика и вкуса на месото бяха по-силни.
Загрижеността на родителското тяло също властваше силно. Докато в годината на завършването ми не станахме приятели с едно от яретата на козата. Казваше се Сивчо, нищо че беше повече кафяв, отколкото сив. Имаше бяло петно на гърдите. И най-прекрасните рогца. Прекарах на село около около месец и през цялот
о време бяхме заедно. Дори успях да убедя баба да го пускаме от време на време в къщата. Сивчо беше много умен, ходехме за хляб, на разходки, да пайванисваме Киро (магарето). Беше началото на лятото – топло, сълнчево, безгрижно, изпълнено с очакване за приятни емоции време.
И така до деня, в който не разбрах каква е съдбата на Сивчо. Баба сподели, че щели да го заколят за моя бал. Майка ми го потвърди. Беше 1997-ма година – трудна и гладна. Не можах да ги убедя да не го правят. За тях това беше поредното мъжко яре, което предстои да се превърне в пръч, за който няма да има кой да се грижи. Нищоне подейства и бях принудена да ги заплаша. Казах им, че ако го заколят, ще спра да ям месо. Бидейки наясно с любовта ми към месото, никой не ме взе насериозно.
На бала беше тегаво. Обясних на приятелите ми, че ядат Сивчо. Обясних им как се чувствам. Не срещнах разбиране, но пък всички похвалиха майка ми, която го приготви. Никой не отказа да го яде. Беше ми тъжно, безсилно и обидно.
И така спрях месото. Изведнъж. Без предупреждение. Без гратисен период.